Познавам Дари, откакто се помня. Всички хубави и кошмарни преживявания от детството ми са свързани с него. И игрите, и боят, който съм изяла. Той беше любимецът вкъщи. Възпитаният, подреденият, разумният. От малък изглеждаше вглъбен и мъдър. Аз бях хайманата, която създаваше проблеми. Веднъж нашите, които бяха големи купонджии, ни оставиха да се гледаме няколко дена сами. Една сутрин осъзнахме, че храната е свършила. Като една истинска домакиня (все пак бях на цели девет), обявих, че ще изпържа филийки. Бях виждала, че майка ги прави с прясно мляко, и понеже нямаше, сложих кисело. Седнахме ритуално на масата. Брат ми се мъчи, мъчи, изяде си всичко и накрая каза колко вкусно е било. Рисуваше по цял ден. По-късно се увлече по фотография. И беше някак естествено да продължи с това. В семейството ни обаче от един момент нататък човек си хваща пътя и започва да работи. Image Женски торс, кожа, 75х30 На тази тема няма никакви тълкувания. И точно когато този момент беше дошъл, излезе една съдбовна работа за него, от тези, дето преобръщат живота – в секция кожи към творческия фонд на СБХ. Като гледах нещата, които правеше, си представях манифактурен цех. Убита работа. Купи си една стара немска саяджийска машина. Надонесе на тавана големи парчета кожа и започна да ме учи кое е юфт и кое е бокс. Обичаше да пипа кожата. Започна да й придава обем. Да си прави калъпи. Да експериментира. Бях свидетел на това, че първооткрива нещата и си създава своя техника, без аналог. Правеше чанти от кожа. С един такъв хубав външен шев. Аз бях първият оценител. Той им се радваше, особено като видеше, че някой ги носи. Заваляха поръчки. Започна да прави невероятни неща – женски торс от кожа, едно шантаво сабо, с което тропах вкъщи, странни съдове, луди гривни… И въобще залиташе не толкова в шиенето, а в експериментите и импровизациите с обема и формата на кожата. Тези аксесоари станаха невероятен хит. И той самият. Не можех да запомня десетките хубави момичета, модели, музи… Истината е, че те го вдъхновяваха и до ден днешен нещата, които прави, напомнят извивката на женско тяло. После пътищата ни се разделиха. И двамата поехме нанякъде – аз на запад, той на изток. След което тръгна да обикаля по целия свят. Когато ми идваше на гости, наблюдавайки моите ежедневни темпове, явно несъгласен, казваше просто “щурчо!”. Задължително изслушвах по една лекция на ден колко нещастливо живеят американците, напомнях му за тях. В един от онези мои дни, през които прескачах по няколко стъпала, намерих време да мина и през тавана. Предложи ми чай, както винаги. И започнахме да си говорим. Това беше през 90-те. Всеки тичаше нанякъде, уж знаеше накъде. Животът бързаше, бучеше, падаше, ставаше. А горе – тиха индийска музика, стари снимки, антикварни джунджурии, купени за много или за малко (има удивителната способност за някаква глупост да даде много пари). Осъзнах, че през цялото време, може би повече от час, той се опитва да вдене конец в иглено ухо. Слушаше ли ме или не през този един час – така и не разбрах, но тогава ми стана ясно колко сме различни. После хукнах нанякъде, той остана да си вдява. Някъде там се появи хармониката. Дори пропя. После пак заминаваше и пак се връщаше. През цялото време и двамата запазвахме чувството за огромна свобода. Всеки в своя периметър прави каквото намери за добре. В най-важните мои лични моменти той или беше забравил, или се оказваше на много важни места – по скалите в Созопол, из Родопите или кой знае къде по прашния свят. Най-хубавото е, че никога не се сърдим един на друг за това. Често, като ме питат общи приятели къде е в момента, какво прави в Щатите примерно, отговарям “ъ-ъ-ъ, ми работи, прави изложби”, като съзнавах, че да се издържаш от това си е един голям лукс. Като събере пари, ми ги дава за по-сигурно… нямал си банкова сметка. После идва и вика дай, защото отивам да си купя контрабас. За какво ти е? Абе, харесва ми. Веднъж отидох да го посрещна на летището. Връщаше се от Хималаите. Чаках полета от Москва. Всички слязоха – Теодоси, Коцето, Дони… загорели, преизпълнени, щастливи. Него го няма. Попитах този, който май се оказваше последен, къде е. Отговорът беше: “А, Дари? Остана на рафтинг в Индия.” Щурчо. BRAVACASA 45