С художника, музиканта и създателя на поредицата икони, наречени «Блус Икони», Драган Милев – Дари, разговаря Симеон Гаспаров

( Интервюто е за вестник България – най-големия български седмичник в САЩ )

Здравей, Мони,

Сядам да ти отговоря след един цял прекрасен ден, изживян на най-големия ретро авто-мото битак в Европа. Прави се всяка година по това време в Манхайм, Германия. Определено съм вдъхновен от гледката там. Много сродни души, мераци, ценности и прочие на едно място с размерите на два стадиона. Имам чувството, че не можах и 1/4 да разгледам, а поне 7 часа не се спрях. Нагласихме с домакина ми, д-р Юде, датите на изложбата, която тече в момента във Франкфурт, съобразявайки се точно с това събитие. От 24 години имам един верен железен кон (мотор) модел NSU-601-OSL, 1938 година. Този ден беше посветен на него, макар че с почти нищо не мога да го зарадвам откъм оригинални части. Наистина е много рядък модел. Но да не се отплесвам, нещо в което много ме бива, ами да се заемам с лексикона, дето си ми спретнал – и да ти напиша отговорите на твоите въпроси.

– Дари, как най-кратко бих могъл да те определя: като Дари- скулпторът, Дари – музикантът, Дари – пътешественикът или нещо друго? Или с други думи, какво си и какво не си?

– Не знам как можеш да ме определиш, ако държиш да е с една дума. Всичко, дето изреждаш е така, има също и нещо друго. Това последното май най ме кефи. Толкова претенцозен етикет никoй не се е сетил да ми лепне. От 20 години насам чета какво ли не за себе си и вярвай, забавлявам се, така че както решиш.

– Кога реши да се захванеш с изкуство? Или казано иначе, кога реши, че от тук нататък в твоя живот ти ще се посветиш на това поприще?
– Всъщност от най-ранно детство никога не съм се съмнявал в това какво мога и за какво сам тъдява. А именно художник или artist, ако е по-понятно на англофилите! Т.е. това, с което мога да служа на Бога е изкуството. Независимо от формите: сценография, фотография, илюстрация,скулптура, живопис, графика, театър, кино, музика, хореография, изреждам все неща, дето съм ги правил. Така или иначе, става въпрос за общуване, самоусъвършенстване, послание…добруване. Благодарен съм на всички, които съм срещал по пътя си.
– Дори и лошите?
– Без лошите нямаше да мога да оценя добрите и обратното. Без безличните нямаше да ги има личните и т.н. Любимите герои от киното са ми старите индианци, дето казват, без да говорят.
– Кои са творците или хората, от които си се учил и на които най-много си благодарен?
– Голяма роля във възпитанието на мъжа, на воина у мен, изигра Ангел
Петров, учителят ми по карате. Понастоящем има 7 школи в Чикаго. От времето, когато влязох в неговата школа, а това беше през 1984, никога не съм се бил на улицата. Преди това… а бе, стигнах до това, че 3 години бях и в интернат. Благодарен съм на майка ми, че слушаше BLUES. Благодарен съм й, че ме спукваше от бой в желанието си да стана човек. На дядо ми Цветан, който ме научи на чест и преданост към Родината, при все, че е родом от Битоля. А може би точно заради това. Благодарен съм на Уили Диксън & Со. (Уили Диксън е една от легендите на блуса в Чикаго, б.а.), че ми влязоха под кожата. На учителя ми по скулптура и рисуване Любо Прахов. Благодарен съм на Бог и за енергията, с която ме е дарил. Без нея никакво умение или талант не може да бъде развито.
– Намери ли своите легенди или както в книгите на Пауло Куельо продължаваш да ги търсиш?
– Всъщност, отдавна живея в тях… За разлика от героя на Пауло Куельо, аз не търся, а срещам мечтите си.
-Когато пътуваш по света и имаш свои изложби (в момента си във Франкфурт ), как хората приемат твоето изкуство, питат ли те за България, какво искат да узнаят за страната, за теб?
– Когато правя изложби извън България, се чувствам като посланик на добра воля. Или поне се отнасям с цялата отговорност, на която съм способен. Все пак трябва някой да разбие представата, че ставаме само за таксиджии и разносвачи на пица.
– В твоето творчество се усеща една символика между митологичното, първичното начало и съвремието. Как го постигаш това?
– Като не изневерявам на хармонията у мен. В работите ми има много символи от предхристиянската ни история, руни, кукери и т.н. Това естествено предизвиква въпроси. Отговорите, които определено не съм научил от социалистическите ни учебници, приковават вниманието, особено на някой, който ми се хвали, че примерно бил трето поколение американец. Аз кротко отговарям, че аз трето поколение не съм си сменял адреса в София, след което виждам как лека полека самочувствието отсреща безвъзвратно е отшумяло.

– Прекосил си Aмерика с мотор, какво ще запомниш от своето пътешествие?
Какво най-много ти хареса, вдъхнови ли те с нещо това пътуване? Разочарова ли те тази огромна страна?
– Всъщност Америка не ме разочарова. Тя е ясна на всеки, който може да чете между редовете, без да ходи там. Има предостатъчно и литература, и филми. Разочарова ме факта, че все още има хора, които си зарязват бащинията на чужденци и се ловят на въдицата й. За мен най-оплакващите се хора са американците. Ако някога пак правя изложба там, решил съм да си сложа един микрофон, за да не съм голословен после, като слушам неистини. Последният път изложбата ми беше два месеца в правителствения център на Лас Вегас. Минават по 5000 души на месец. Разговарял съм с много от тях и установих за себе си, че общото межу тях е, че всички се оплакват. Без значение богати или бедни са. Добре, все пак, че има и други, та да продам някоя картина или скулптура. Едно семейство колумбийци, мъжът пастор, на последната ми изложба във Вегас ме питаха загрижено що си губя времето в щатите. Нещата ми биха били разбрани, усетени другаде, но не и там. Казах им: “Защото искам да свиря blues, с когото трябва. Другото, както дойде”.
– Толкова години след промените какво става с “българската мечта”? И изобщо мъртва ли е българската мечта, според теб?
– Не разбирам въпроса ти за българската мечта. Явно визираш нещо конкретно, но за различните хора един път тя е България на 5 морета, в краен случай на 3, друг път е да живеем срещу Сентръл Парк в Ню Йорк и т.н. Познавам колега, на който последното наистина му е било мечта и го е осъществил, но хич не се радва, според думите му. Така че да внимаваме какво си пожелаваме. Може и да ни се случи. Според една легенда за Авитохол, първият от ИМЕННИКА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ, “българин означава силен човек, който е роден да прави и пази доброто”. Познавам много достойни хора, които отстояват този завет, макар и несъзнателно. Просто ни е заложено в ДНК-то, така че вдигни глава. Колкото повече пътувам по света, толкова повече обичам България. Нещо като “ОПОЗНАЙ РОДИНАТА, ЗА ДА Я ОБИКНЕШ …СОФИЯ!” – Да ме прощава АЛЕКО.
– Ще кажа една дума и ще ми кажеш какви асоциации буди тази дума в теб и това е думата “CHICAGO”.
– Най-важното за мен в Chicago това е THE BLUES. Същото важи за целите американски щати.
– Дари, в какво според теб като творец, а и като човек се изразява българското?
– За мен българското се изразява в музиката, в песните, писмеността, изкуството, в етнографията, в етимологията, в занаятите. Познаването им е сигурен ключ към откриването на корените. Ако речеш да пътешестваш в тая посока и да се опознаеш, да си обясниш настоящето и да разбереш бъдещето. Не е никаква изненада да видиш 100% чипровски килим
в Дагестан или Узбекистан, например. Като тези, където го правят се наричат българи и твърдят, че са милиони и живеят по целия Път на коприната.Тъй като в древността са го пазили и вземали такси от търговците. Болшинството са мюсюлмани, но за разлика от нашите не се турчеят, точно защото познават историята си. Когато си запознат със символиката, традицията, орнаментите и др., няма да те манипулират, примерно от Дискавъри, където наричат Мумиите от Такламан загадка, като едновремено с това ти показват в едър план и най-малките детайли от ботушите до знака на Тангра, на слепоочието на двуметров рус мъж от индоирански тип.
– Откъде черпиш вдъхновението си?
– Не съм се питал досега откъде ми идва вдъхновението, но ми прави впечатление, сравнявайки се с колеги, че никога не унивам, не завиждам, не изпадам в депресия, не се оплаквам. Може би черпя вдъхновението си от пътешествията, а това включва много срещи, любов, детайли, те са част от отговора. Зареждат ме за интерпретации на различни теми. Също така не се колебая много да сменявам техниката, материала, жанра. Рисуване, скулптура,живопис, фотография, музика, хореография, сценография, графика, кино, костюми, дизайн… Всичко, което правя става в напълно логична последователност.
-Какъв е Дари в личния си живот?
-Аз и в личния си живот съм доста патриархално настроен, поради което въобще не мислех да създавам семейство. Макар да съм убеден, че ако ни е грижа за България, едно от най-важните неща е да раждаме и възпитаваме българчета. Колкото повече, толкова по-добре. Но ето, че срещнах предана жена, която не се срамува, че има един мъж в живота си. Въпреки полигамността ми, повярвах в кармичната ни връзка. Знаеш ли, че още когато ме е видяла като дете, си е казала: “Това е моят мъж”. Така че в момента, 18 г. по-късно, чакаме второ дете и ако е рекъл Бог, няма да е последно.